Безвремие

 

Безвремие.

Един отчаян повик на последните птици, преди да отлетят на юг – към топлината.

Слънцето бавно се оттегля, спускайки лъчи като завеса на представление – те едва пълзят по голото слънчогледово поле и бавно отмерват часовете до нощта.

По коловозите е пусто, в очакване на последната тежка композиция – и тя не закъснява. Сигналът от локомотива прокънтява мощно, а ехото оглася цялата юлска пустота.

Омарата съсипва и най-трудолюбивия работник, изстисквайки всяка капка живот.

Дълга композиция, а малко живи същества... От вагон през вагон се мяркат самотници и тук-там – по двойки, но пак разделени... Душите им като че ли са се изгубили някъде и сега пътуват към безвремието на човешката същност. Слънчевата завеса пада и влакът сякаш губи ориентация... В тунела на нощта не всеки оцелява... Има все още надежда за окаяните пътници.

А лятото е неблагодарно, особено през юли. Тежката горещина надвива тялото, то се предава на съня и най-съкровените му тайни биват разкрити.

Един мъж и една жена.

Всяка частица на Божието създание е чувствителна и можеш да надникнеш дори в сърцето. Чрез размаха на ветрилото ароматът на ванилия полита от полуголата ѝ гръд, впуска се щуро към прозореца и се спира при охлаждащите нотки на лимонова трева.

Завладяващият аромат полита и докосва нежно силната мъжка същност.

Той вдишва дълбоко и за миг светът се променя, и отново идва пролетта с безкрайната си свежа същност.

– Нима в самотния влак може да се настани пратеникът на съдбата?

Мъжката кожа излъчва най-дръзки аромати, тя е непробиваема и груба и само капката любов бива допусната навътре.

Но от неговите гърди ухае на разврат и първична сексуалност. Сексът е достигнал животинската си същност, а жената е играчка за съблазън и еротика.

И ръцете му излъчват жестокост и заплаха, но пък са топли и способни.

Нощният вятър обръща посоката и до нея достигат безгрижни и неопитомени нотки. Тя разкопчава ефирната си риза и оставя полъха да се завихри около гърдите... Ето, диша на пресекулки, едва се сдържа... А дръзките чувства проникват в сърцето ѝ.

Любовта отново затваря сърца в своя див капан.

– Искам да те видя, да те усетя.

– Вдишвам те и твоят аромат обзема мъжкото ми същество. Но как да те достигна? Толкова близо и толкова далеч!

Ще пробвам по телеграфните жици... Ще пратя любовен сигнал по цялата им дължина и ще чакам отговор от теб.

– Едва дочувам... Изпрати повторно своя повик. Искам ясно да усетя дързостта ти... Побързай, не мога повече да чакам!

Влакът отпътува към последната незнайна гара.

Спира, а колелата уморено изсвистяват от безкрайното препускане.

И телеграфните жици се скъсват на тази гара... След тях – самото пространство, пурпурно небе и слънчогледово поле.

Останали са двама пътници.

– Ще дойдеш ли в моето купе?

Не искам да напускам влака... Не съвсем... Без теб!