in the wintertime

  Бог ме повика днес в своя храм.Беше рано и кестените бяха нападали като килим по земята.В далечината се виждаше кръстът върху купола на църквата - леко премрежен и обвит в мъгла.Слънцето показваше своята октомврийска пищност и ми изпращаше едва подаващи се галещи лъчи.Храмът се откри пред мен - величествен и тайнствен.Обичам го.Често идвам тук. Тежката метална врата беше отворена и ме приканваше все по-силно да вляза и да притихна.Купих свещ,за да благодаря за здраве.Насочих се към главния вход и пред мен се разкри божието великолепие.Храмът беше облян в светлина от тежките метални полилеи,а свещеникът напяваше своята утринна молитва - за здраве,благоденствие и покаяние-вероятно.Гласът му ме успокои и аз притихнах до олтара.Днес запалените свещи грееха като слънца.От тях се отдели лепкавият сладък и тежък аромат на восък , мистично преплетен от уханието на лауданум.Меката ,топла и приятна восъчна миризма ме обгърна като плетен вълнен шал и аз благодарих за уюта.Приближих всяка икон

Мислите й бяха хаотични и в главата й бушуваха стихии. Застана фокусирана в далечината...очакваща да види просветление. Беше полунощ и само вятърът прошепваше в косите й онази страстна тайна,която скоро всички щяха да научат. Меките и едва побутващи движения на нощния зефир бяха нейната прегръдка в очакващото всичко. Да тръгне или да остане? В далечината изсвири писъкът на нощния експрес и като куршум покрай нея прелетяха ледени тръпки ,страх от наближаващото разрешение. Влакът! Единственият съдник на нестихващата болка и разруха. Обърна се и се загледа в перона..беше там,сама и опустошена,събрала  всичко в малък френски куфар. Всъщност-никой не я чакаше ,а и тя за никъде не бързаше. Защо и как!? Въпросите стояха в пауза и само часовникът наблизо се обаждаше непримиримо. Забърза крачка, но пак се спря..поглеждаше назад ,търсеше нещо или някой,но в полумрака имаше само сенки и полуобрази на хора,изживели всичко за една секунда!